сряда, януари 11, 2012

Извънземното

Нали сме хора на Бога, задължихме този десет пъти по – голям обект, за да бъде България жива, за да има сено, за да има ръкойки, за да има хляб, мляко и деца. Вярваме и сме живи, долу пред българите с два крака, защото сме юнаци.


Из Обръщение към Земляните
Август, 1994
град Щ, България



Мокрите кръгове под мишниците ми стават все по – големи и лепкави. Сърби. Миризма на евтин дезодорант и полиестер. Слънцето прежуля. Август. Сядам на земята. Асфалта изгаря голите ми бедра. Събувам се. Краката ми най – накрая успяват да дишат – целите са на квадратчета от мрежестите обувки. Правя си сянка с ръка.
При другите е още по – противно. Хората са се скупчили под прашната туя като врабчета. Тежка миризма. Бебешки ревове. Млада жена бръква енергично в пазвата си, вади дясната си гърда и я тика зърното и в устата на сърдито бебе. Енергично избърсва капките по челото си. И тя се е изпотила под мишниците. Това донякъде ме успокоява.

На пистата на летището в Щ. продължават да кацат и излитат самолети, въпреки предупрежденията. Всеки път, когато чуехме двигателя на една от летателните машини, погледите ни се насочваха в посока на шума. Очаквахме търпеливо. Очаквахме нови инструктажи.

Малцина бяха щастливците, на които беше позволено да чакат вътре. От другата страна стотици хиляди бяха опънали палаткови лагери и недоволстваха. Полицията едва успяваше да предотврати напористите опити за нахлуване в сградата.
Миналата нощ няколко хлапета счупиха една от стъклените врати с тухла. Нарушителите бяха незабавно открити и наказани, а дупката бе запълнена с голямо парче картон, на което Медиумът написа грижливо едно от посланията на Гостите:

„Ние се страхуваме, че сте толкова нетърпеливи”.

Нетърпеливостта ни стана причина за забавяне на кацането с още един ден.

Не бях яла от ден и половина. Коремът ми беше издут от газове. Въртях се несепокойно от страх да не се изпусна. Не се притеснявах, че щяха да ми се смеят. Страх ме беше, че една малка фриволност на тялото ми, би станала причина за поредното забавяне на Гостите. Не смятам, че тълпата би толерирала такова държание.

Преди няколко дни един дебел чичко се измъкна и отиде да се облекчи в близките храсти. Действието му беше веднага докладвано на Медиума. Но беше късно. Изстъплението бе достигнало до знанието на Гостите. Кацането- забавено с някоко дни. Земята трябваше да се прочисти. Не трябваше да забравяме, че чакахме същества от най - чист вид.
Междувременно изстъпника трябваше да заплати за светотаството. Медиумът постъпи демократично и остави тълпата сама да реши какво да стори с чичкото. На следващата сутрин намериха една от обувките му по средата на пистата. От чичкото нямаше и следа.

Издувах се като балон.
Усещах как потта се стича по гърба ми. Знаех, че всички виждаха мократа ивица на потника. Очите им се бяха вперили в тила ми. Петното ставаше все по- голямо, разпростираше се, разклоняваше се, тежеше. Разкрачих краката си. Приятна струя въздух нахлу под полата.

Пъхнах ръката си отдолу. Опипах припряно дясното си бедро. Пистолетът беше там. Бях го взела така, без особена причина. Просто в случай, че гостите се окажеха не точно толкова приятелски настроени, колкото ни се искаше. Бях сигурна, че всеки от нас се беше въоражил подобаващо. И те като мен. Така. За всеки случай. Преди да ни пуснат на пистата видях как една от майките натиква голяма цепеница в бебешката си количка.

Изпуснах се тихо.

От час и половина летището бе затворено за полети.

Изведнъж шумът откъм гърба ми утихна. Обърнах се да видя какво става. Медиумът се беше качил на една от стълбите, които използваха за прикачване на пътници. Десетина от по – силните мъже тикаха стълбата по летишето.
Ритуалът по известяването.
Бяхме получили ново съобщение.

Стълбата с Медиума обикаляше по празната писта. За да могат всички да чуят следното:

Майки, пазете си децата! Ние сме живи и учени. Учени пазете майките си, ние сме живи и гладни. Гладни, пазете учените си, ние сме деца на вселената!

Няколко жени припаднаха от напрежение. Чу се детски плач. Медиумът продължи:

Компасно право ще направим след мако. Григорианският календар е сменен, затова направихме благовение – миро и света мирия. Ние пристигаме, но не за нож, а с мир.

Някой от тълпата изкрещя "ЗАЛП!" и изпрати три куршума към небето. Стара жена, прегърбена жена си прокара път през тъплата с бастуна си. Беше просълзена. Застана пред стълбата и се втренчи мрачно към върха и. Слънцето напичаше черната и забрадка.

Запя.

„Горда стара планинаааааааа”
Тълпата поде мелодията:
„До ней Дунава синеееееееееееееееей”
„Слънце Тракия огрява, над Пирина пламеней”


На припева, Медиумът разпери ръце и благослови множеството.

Нервите ми не издържаха и се разревах.

...

След свръхемоционалния момент последва затишие. Изтощени, повечето хора задрямаха. Слънцето вече бавно падаше зад хоризонта. Въздухът се разхлаждаше. Червени облаци се разплитаха по небето.

Памук върху кървяща рана.

Силен трясък сепна съня на мнозина. Една огромна горяща топка се насочваше с голяма скорост към нас. Колкото по – близо до летището идваше, толкова по – широки ставаха кръговете, които летящият обект описваше във въздуха. Пристигаха!

Обектът вече беше почти на земята, целият обгърнат в пушек. Чу се отвратителен звук от триене. Запуших ушите си. Трясък. Летището бе обгърнато в дим, лумнаха пламъци. Посрещачките в народни носии метнаха питата, китките и шарената сол, и хукнаха обезумели към изхода.

Дойде пожарна.

..........

Приближавахме се към пушещия обект със свити сърца. Надеждата ни растеше. С приближаването си установихме, колко е голяма приликата на летящата чиния със селскостопански самолет за разпръскване на пестициди.

Чудно.

Първи посмяха да се доближат двама пожарникари с фенери. По – смелият изтича до обекта, отвори вратичката на летящата чиния и бързо се върна на мястото си. От кабината навън се провеси нещо черно.

Някой изпищя.

Не смеехме да доближим.
Минута напрегнато мълчание.

Тогава един едър смелчак разбута тълпата. В лявата си ръка носеше голяма сопа.

- Дай тоз фенер момче – обърна се към единия от пожарникарите – таз работа не е за деца. Бягай от тука сега.

Мъжагата и сопата му се доближиха бавно и тържествено към летящата чиния. Човекът ръчна предпазливо черното нещо и отскочи назад. Не последва реакция. Тишина. Последва второ ръчкане, този път по – смело и уверено. Втори и трети път – никаква реакция.

- Момчета, я елате да извадим тая пущина от тука – извика на пожарникарчетата.

С пъшкане и някоко псувни те успяха да извадят нещото от кабината и го проснаха на цимента.

Доближихме се.

Мъжът насочи фенера към тялото. Силуетът беше досущ като човешки, само дето кожата беше разкапана и черна. Главата беше плешива, с две огромни черни дупки на мястото на очите.
Точно като по рисунките на медиума! Предсказанието се сбъдваше. Съществото беше голо, поради което успяхме а установим удивителнато анатомично сходство с човешкия вид.
Мъжът пъхна пръчката между краката на Гостенина, ръчна го между ребрата, забоде краят на сопата в една от очните дупки.

Гледахме чудото с притаен дъх. След обстоен преглед, смелчагата се обърна към нас, като осветяваше лицето си с фенера. От физиономията му лъхаше печал.

Всички очаквахме.

- Мъртъв! – промълви мъжът и захвърли светлината на една страна.

- Мъртъв ! Мъртъв! – поде тълпата като обезумяла. Чу се гръм . Три пъти във въздуха.

ЗААААААААЛП !

Множеството започна да се стеснява и придвижва напред. Някой изтича и отвори вратите на аерогарата. Хиляди, нетърпеливи нахлуха през вратите и излязоха на пистата.

Бяха грозни.
Бяха срашни.
Бяха ядосани

- Мъртъв! Мъртъв!

Повтаряха като обезумели. Чупеха и трошаха всичко по пътя си.

Няколко деца бяха сгазени. Няколко жени пищяха.

- Мъртъв ли? – питаха някои.
- Мъртъв! – ядосано продължаваха да скандират други.

Бяха грозни и страшни
- Мъртъв!
И въоръжени
С парчета стъкла
Със сопи
Със вили
Със прътове и лопати.

- Мъртъв бил! Умрял!

Първите нападнаха тялото и го разкъсаха. Вторите искаха частица от мощите и нападаха първите. Третите не разбраха какво става и в уплахата си нападнаха вторите.

Със сопи
със вили
Със прътове и лопати.
Хиляди
Грозни
Сакати.

Мъртъв.
..................

На сутринта вече никой не помнеше.

Няма коментари: