вторник, ноември 16, 2010

Много се била променила
Казват на две чаши кафе
Не кафе, а чай защото вече не пият кафета
Не е модерно а и някак болно за стомаха.
Много променена била
Сякаш не била същата
А им се искало да е същата и да
Я виждат по същия начин
Само че сега било инак и гледането
Не им доставяло удоволствие. Разказали
Как излязла и нарисувала кръг
В пръстта
Пръстта около нея
До пътеката
Малко кални било и обувките и били в кал
И всичко било в кал и било едно такова много лошо време
И тя гледала лошо
И стояла в кръга и крещяла като искали да я доближат
Даже не била променена
Сръб сръб сръб
А не била същата
Съвсем различна била
Голяма скръб
Сръб сръб сръб
В тоя миг и в тая кал и едно такова отвратителен ден
Не искали да си го спомнят чак.
А от кръга крещяла
За някакъв товар
Сръб сръб сръб
Товар викала
Хората носели
Чантички кесийки торбички дамски детски наелонови
Платнени за околната среда,
Товари носели и джобове
дълбоки джобове големи джобове в които
губели неща и после ги намирали
пришивали ги и закрепяли с карфици
Съвсем различна станала се съгласиха умълчано
И тези торби им пречели
И носели листи тетрадки химикали букви хартийки, листа строшени запалки и скъсани цигари
Полудяла май ?
Полудяла.
И защо им били всичкит тия джобове и придатъци към тялото
Като можели голи
Да си нарисуват кръг
Защото когато си гол ти нямаш нищо ти имаш себе си и само чрез себе си можеш да общуваш със себе си или със другите защо им били питали на тия хора всичките счупени запалки, химикалки, билети, тетрадки, букви, думи, спомени и мъка
Мъка
Мъка
Тъжна мъчна мъка
Защо им били като можели да нарисуват кръг около себе си
Можели да общуват с другите чрез себе си а не чрез запалки химикали и цигари и тем подобни работи не помнели какво казала вече била луда луда била и
съвсем не я помнели такава
и как мразела новите им приятели и как не искала да бъдат тези приятели нейни
заместители нейни сметана към кафето малко по - малко горчиви
нови приятели изповедници близки
и кръгът се стеснявал и тя се стеснявала и
падала падал надолу в калта в неприятното време
и ги гледала и ги сочела и не била такава
каквато я помнели
даже никаква не била
а съвсем друга

петък, ноември 05, 2010

ВИАНСКО

Афродити. Красавици от бронз
и пластмаса и памук.
Стърчащи достолепоно извисили носове.
Нагоре устремени, промушили тавана.

Красиви напудрени пазителки на музите
провесили косата
си от нежния си фар.
по косите
към фара
по косите
ще се покачи.
През девет планини
в клозета.
Да го нахранят
Да го приберат под полите си
Да надипли ерудиралите им
Нощници.
те чакат, търпеливи.
сатирът със големият си рог
да ги възпее със рога единствен

само, че от древни времена се знае
(даже и да не - ще ви разкажа)
сатирите са хитри същества,
и
често
твърде често
даже никак рядко
рогът им става повод за конфликти
от най - любовно естество.
но кой ли би им възразил?

вторник, ноември 02, 2010

Това е приказка за Лора. Лора не е моя, не е ничия, не ми е приятелка, с нея едва се познаваме.

- Здавей, Лора. Никак не ми приличаш на себе си.
- Коя съм аз?

Това е разказ за Лора, която живее в малка кутийка. На седмия ред отдолу нагоре, вдясно от голяма разплискана локва, пълна с микробите на стотина обувки.

Лора лежи и се опитва да издълбае дупка в книгата. Устремени обувки с тънки токчета чертаят права покрай вратата и, изкарват в нея тревожното усещане за нахлуване в тършуващия и следобед. Потракването достига точката на близост, потупва я по рамото и постепенно отшумява, оставяйки в Лора убийствено чувство на успокоение.
Отново може да се заеме в дълбаенето.

Лора дълбае в книгата, загубила е нишката. Лора е малко и глупава и умна и хаотична. Отвън е всякаква. Вътре е грозна картинка.

Лора се търси под кучетата. Лора е пластелин, изваден от под леглото, целият в косми, В нея са снесли хилядите си яйца буболечките на забравянето.

Веднъж я попитах какво носи в джоба си. Каза, че събира светулки. Беше през зимата.

- Лора, покажи ми светулките.

Беше останала само пепел. Щяла да ги посее. После наесен ще обере плодовете, ще ги изсуши на прозореца и ще ги изпуши.

Лора не прилича на себе си. В мъглата на просъницата често срещам всякакви девойки. Изгубени, с лица, без лица, разплакани, подиграващи, подигравани. Тази обаче е странна. Не мога да и хвана мислите...

... а след като ги изпуши щяла да се разлее, да омекне и протече. Да запълни дупката. В оная книга, която преравя всеки следобед. Казва, че и тежи нещо. Много и тежи – все едно цял живот е седяла права, само дето тя няма живот. И крака няма. Въобще странни работи ми разказва. Щяла да се разтече вика. След като изрови дупка в книгата. Щяла да се постави на място. И тогава съм щяла да видя... да видя аз...