петък, август 27, 2010

Много неща ме ядосват. Постоянно съм ядосана. Времето през което не съм ядосана прекарвам в размишления за това, което ме е ядосало преди. Около мен всичко казва, че неврастения е модерна. Аз я намирам за скучна. Скучна и ужасно уморителна. Това постоянното търсене и глупавите стремежи да постигнеш нещо. Да се клатиш като матрьошка напред – назад – назад – напред, напред, напред ,напред. Да ти приказват какво трябва да имаш, какво трябва да нямаш, какво трябва да можеш и къде трябва да сложиш, от къде трябва да вземеш, за да трябва да бъдеш, коя страна да си подадеш за да те прекарат; какво трябва да мислиш и какво ли още да и какво ли още не.

Много неща искам да не мога. Колкото повече не мога – толкова повече няма да ме наричат какво ли не и колкото повече не мога, толкова повече няма да искам да слушам и да искам да следвам.

Яд ме е. Пари,
пари пари
пари
пари нали

пари

На купчинки, в кесийки, на дребно на едро в джобовете, в карти и навсякъде и никъде. Лигави лигави лигави никакви нищо и никакви.

И глупости.

Най – вече глупости.

Скучни глупости.

Медийни сензации.

Дирижирана глупост.

Малоумна умност.

Напред назад от ляво в дясно от пусто в празно.
Думи. Обуздавайте ги със запетайки. Приберете ги в скобите. Направете светова конспирация срещу думите. Изнасилете дъщерите им, убийте родителите им, пратете синовете им на война. Нека да постачкуваме мълчейки.

Отврат. Времето през което не съм ядосана прекарвам в размишления за това, което ме е ядосало преди. Не мога повече никого да слушам не искам и нищо на никого да казвам.

Яд ме е.