неделя, март 21, 2010

Както седя на памученото одеало и
се вслушвам в шумовете
долитащи от тук и от там
и си мисля

като че ли целият свят
се топи и се мъчи да
избяга през улука отсреща.

Светът се размива
очертанията му се разливат
все едно че съм ги замазала
с палеца си
„Имаш малко небе по ръката”
- ти казва някой, и те поглежда укорително
а ти поглеждаш петното замислено и
си го скриваш в джоба
за да си го имаш във случай
че всичкото то изтече през улука остреща.

Тогава ще го поставиш на мястото му
и хората ще те потитат
„От къде го извади това небе”
А ти ще кажеш – кътах си го за такива моменти
и тогава всички ще си помислят
„Каква скъперница”
а ти ще си помислиш, че си щастлива
и ще имаш светлoсиньо небе, което
да гледаш
докато целият свят се опитва да избяга
през улука отсреща.

седя си на памученото одеало
а вятърът се разхожда между
настръхналите сгради
готови да го клъвнат.
странни са тия сгради изглеждащи
винаги неспокойно накацали
сякаш искат да излетят
всеки момент
но всеки момент не го и правят.

Знаеш ли, че някои пеят?
Със стъклените си звънчета
това са едни особени сгради
доста грозни в повечето случаи
Е точно те най – обичат да пеят
А аз обичам да ги слушам
Докато вятърът облизва стъклата
По обед...
Само по обед
Когато въздухът е топъл
И всеки бърза да избяга всеки момент
но всеки момент не го и прави.

Когато целият свят се опитва да изтече през улука...
Точно в тези моменти...