неделя, декември 12, 2010

Със същия късмет аз бих могла да се родя
навсякъде или пък никак
Но тук ми бил късмета както казват хората понякога
а понякога не щат да казват нищо и само премълчават драматично
....Късмет ли бе да го опишеш...

Тръгвам по раздраните ти улиците
в които
хора със витрини на гърба
опитват
Да спечелят някой лев
За бира,
ядене,
презервативи,
коз
А някой дядка (май умопобъркан) им разказва той
за разни български герои
разни
дегероизира в лудост
а Аз не искам да го слушам хич не искам даже никак
да го слушам
и си пускам плейъра
на Tool за да съм куууул
и хич
хич хич
не ща да слушам за
лиспа на късмет и перспектива.
Отивам тръгвам ето
По
раздраните ти улици
И тротоари също
С трупове разперени звезди
Събрали цялата си мъка и нещастие
(само както труп го може)
Късмет те нямат тези трупове
Така да ти се случи да умреш
На улицата както си вървиш или пътуваш
Или мислиш и за трите едновременно
И да паднеш и да няма как да станеш
После син чаршаф върху главата
Хората на купчини роят се над черупката
Обсъждат нещо за студа
А всъщност всъщност май че им се иска
Да разръчкат тоя труп
да го побутнат – Ей, това не може да се види всеки ден !
Хайде всички да погледаме смъртта
как
ни е дошла на гости
в този хубав ден прекрасен
на крака ни е дошла на тоя тротоар
пред магазин за
гащи сутиени и камшици с намаление.
А ти лежиш и си звезда разперен
разперен си като звезда
Разпорен джоб си вече всичко си изсипал
И се гледаш от високо и проклинаш
времето и лошия късмет да се родиш
в страната си и да умреш във нея също.
Само както труп го може.

вторник, ноември 16, 2010

Много се била променила
Казват на две чаши кафе
Не кафе, а чай защото вече не пият кафета
Не е модерно а и някак болно за стомаха.
Много променена била
Сякаш не била същата
А им се искало да е същата и да
Я виждат по същия начин
Само че сега било инак и гледането
Не им доставяло удоволствие. Разказали
Как излязла и нарисувала кръг
В пръстта
Пръстта около нея
До пътеката
Малко кални било и обувките и били в кал
И всичко било в кал и било едно такова много лошо време
И тя гледала лошо
И стояла в кръга и крещяла като искали да я доближат
Даже не била променена
Сръб сръб сръб
А не била същата
Съвсем различна била
Голяма скръб
Сръб сръб сръб
В тоя миг и в тая кал и едно такова отвратителен ден
Не искали да си го спомнят чак.
А от кръга крещяла
За някакъв товар
Сръб сръб сръб
Товар викала
Хората носели
Чантички кесийки торбички дамски детски наелонови
Платнени за околната среда,
Товари носели и джобове
дълбоки джобове големи джобове в които
губели неща и после ги намирали
пришивали ги и закрепяли с карфици
Съвсем различна станала се съгласиха умълчано
И тези торби им пречели
И носели листи тетрадки химикали букви хартийки, листа строшени запалки и скъсани цигари
Полудяла май ?
Полудяла.
И защо им били всичкит тия джобове и придатъци към тялото
Като можели голи
Да си нарисуват кръг
Защото когато си гол ти нямаш нищо ти имаш себе си и само чрез себе си можеш да общуваш със себе си или със другите защо им били питали на тия хора всичките счупени запалки, химикалки, билети, тетрадки, букви, думи, спомени и мъка
Мъка
Мъка
Тъжна мъчна мъка
Защо им били като можели да нарисуват кръг около себе си
Можели да общуват с другите чрез себе си а не чрез запалки химикали и цигари и тем подобни работи не помнели какво казала вече била луда луда била и
съвсем не я помнели такава
и как мразела новите им приятели и как не искала да бъдат тези приятели нейни
заместители нейни сметана към кафето малко по - малко горчиви
нови приятели изповедници близки
и кръгът се стеснявал и тя се стеснявала и
падала падал надолу в калта в неприятното време
и ги гледала и ги сочела и не била такава
каквато я помнели
даже никаква не била
а съвсем друга

петък, ноември 05, 2010

ВИАНСКО

Афродити. Красавици от бронз
и пластмаса и памук.
Стърчащи достолепоно извисили носове.
Нагоре устремени, промушили тавана.

Красиви напудрени пазителки на музите
провесили косата
си от нежния си фар.
по косите
към фара
по косите
ще се покачи.
През девет планини
в клозета.
Да го нахранят
Да го приберат под полите си
Да надипли ерудиралите им
Нощници.
те чакат, търпеливи.
сатирът със големият си рог
да ги възпее със рога единствен

само, че от древни времена се знае
(даже и да не - ще ви разкажа)
сатирите са хитри същества,
и
често
твърде често
даже никак рядко
рогът им става повод за конфликти
от най - любовно естество.
но кой ли би им възразил?

вторник, ноември 02, 2010

Това е приказка за Лора. Лора не е моя, не е ничия, не ми е приятелка, с нея едва се познаваме.

- Здавей, Лора. Никак не ми приличаш на себе си.
- Коя съм аз?

Това е разказ за Лора, която живее в малка кутийка. На седмия ред отдолу нагоре, вдясно от голяма разплискана локва, пълна с микробите на стотина обувки.

Лора лежи и се опитва да издълбае дупка в книгата. Устремени обувки с тънки токчета чертаят права покрай вратата и, изкарват в нея тревожното усещане за нахлуване в тършуващия и следобед. Потракването достига точката на близост, потупва я по рамото и постепенно отшумява, оставяйки в Лора убийствено чувство на успокоение.
Отново може да се заеме в дълбаенето.

Лора дълбае в книгата, загубила е нишката. Лора е малко и глупава и умна и хаотична. Отвън е всякаква. Вътре е грозна картинка.

Лора се търси под кучетата. Лора е пластелин, изваден от под леглото, целият в косми, В нея са снесли хилядите си яйца буболечките на забравянето.

Веднъж я попитах какво носи в джоба си. Каза, че събира светулки. Беше през зимата.

- Лора, покажи ми светулките.

Беше останала само пепел. Щяла да ги посее. После наесен ще обере плодовете, ще ги изсуши на прозореца и ще ги изпуши.

Лора не прилича на себе си. В мъглата на просъницата често срещам всякакви девойки. Изгубени, с лица, без лица, разплакани, подиграващи, подигравани. Тази обаче е странна. Не мога да и хвана мислите...

... а след като ги изпуши щяла да се разлее, да омекне и протече. Да запълни дупката. В оная книга, която преравя всеки следобед. Казва, че и тежи нещо. Много и тежи – все едно цял живот е седяла права, само дето тя няма живот. И крака няма. Въобще странни работи ми разказва. Щяла да се разтече вика. След като изрови дупка в книгата. Щяла да се постави на място. И тогава съм щяла да видя... да видя аз...

понеделник, октомври 18, 2010

Аз ти подарих НЕЩА
Подарих ти думи
Подарих ти многоточия
Грижливо подбрани погледи
Благоприличието си.
Подарих ти колкото имах колкото съм готова да дам и колкото
Предпочетох.
Ти не ми даде нищо
Освен, че прие всичко безропотно.
Но е така.
Натоварен си с други задачи
Цепиш дърва
Редиш дърва
Редиш спомени
Цепиш спомени
Цепиш думите на две
Палиш загасналите огнища
Редиш домашен уют
Отричайки, че това, което крепиш отдавна вече
Е загнило...
Подари ми нещо...

вторник, октомври 12, 2010

Все на едно и също място обикалям
В тези сънища
все през едни и същи врати се прокрадвам и винаги съм със себе си.
Раздрани плакати върху
Студени сиви стени
Миризма на скара
Миризма на урина
На мокри кучета
На мокри тунели

Все едни и същи са маршрутите ми
През едни и същи гънки на мозъка
Покълнал е асфалта с малки стъпчици
Когато падне вятър ще порастнат
И ще растат докато стигнат до небето.
Все по едни и същи пътища ще мина
Събуждам се във сън
…. и наобратно…

понеделник, октомври 11, 2010

четвъртък, октомври 07, 2010

„ти трептиш около себе си
и не си пред мен”

аз трептя пред теб и
не съм около себе си.

и колкото и да е задимено
мелодично и безпричинно

нямам причина да не
бъда на себе си.

знаейки
че ще трептя на друго място
в други възможни
ординатни оси
начертани на
светлосив асфалт
между порутени блокове
несигурни стъпки и
локви.

Така че предлагам
Да пресметнеш добре
Функцията си
Да си вземеш трептенията
Със всички възможни позиции
За да бъда отново около себе си
За да бъдеш отново със тебе си...

сряда, септември 22, 2010

И след толкова време пак е Септември
Септември – който свършва
Септември дошъл да затовори цикъла
На септемврийска година
Септември – начало и край
През септември...

който свършва
за
да
Дойде отново ....отново.

Понесъл начало и край

Не - любовен
Не - съдбовен
Не - летен
Не - четен
Не - чий
(не питай чии)
Край
Край край

Летален месец
на кални обувки
меки завивки
и малко тъга.

събота, септември 04, 2010

петък, август 27, 2010

Много неща ме ядосват. Постоянно съм ядосана. Времето през което не съм ядосана прекарвам в размишления за това, което ме е ядосало преди. Около мен всичко казва, че неврастения е модерна. Аз я намирам за скучна. Скучна и ужасно уморителна. Това постоянното търсене и глупавите стремежи да постигнеш нещо. Да се клатиш като матрьошка напред – назад – назад – напред, напред, напред ,напред. Да ти приказват какво трябва да имаш, какво трябва да нямаш, какво трябва да можеш и къде трябва да сложиш, от къде трябва да вземеш, за да трябва да бъдеш, коя страна да си подадеш за да те прекарат; какво трябва да мислиш и какво ли още да и какво ли още не.

Много неща искам да не мога. Колкото повече не мога – толкова повече няма да ме наричат какво ли не и колкото повече не мога, толкова повече няма да искам да слушам и да искам да следвам.

Яд ме е. Пари,
пари пари
пари
пари нали

пари

На купчинки, в кесийки, на дребно на едро в джобовете, в карти и навсякъде и никъде. Лигави лигави лигави никакви нищо и никакви.

И глупости.

Най – вече глупости.

Скучни глупости.

Медийни сензации.

Дирижирана глупост.

Малоумна умност.

Напред назад от ляво в дясно от пусто в празно.
Думи. Обуздавайте ги със запетайки. Приберете ги в скобите. Направете светова конспирация срещу думите. Изнасилете дъщерите им, убийте родителите им, пратете синовете им на война. Нека да постачкуваме мълчейки.

Отврат. Времето през което не съм ядосана прекарвам в размишления за това, което ме е ядосало преди. Не мога повече никого да слушам не искам и нищо на никого да казвам.

Яд ме е.

петък, юли 30, 2010

никакво никакво никак е някакво

Сърцетуп - сърцетуп - сърцетук.

слънце и греее стихийно от пазвата

Сърцетуп - сърцечух - сърцеглух.

сряда, юни 23, 2010



Me. Growing up.



Self-destructive optimist.


::::::::::::::::::::::::::::::::::;

оголените кости на ребрата и
потръпваха като бяла стоножка
обхождаха ъглите на стаята
и издаваха ритмични хрипове
анорексичните и тласъци
отведоха във стаята
в средата с празна чаша от
кафе
следи червени от червило
и няколко накъсани хартийки.
разчитай кодовете по стените
път те чака ако има чайка
две листа преплетени - тегодба

а Майката във къщи се вълнува
от нормалното кръвообращение
и перисталтиката на стомаха.
какво закусва тази сутрин?
сърцето си със два домата
гнили
с пъпчици
набъбнали
като гърдите ми преди стоножката
да се превърне в корда
да се провре през дупката
в напръстника
и да избяга през тавана на прозореца...

петък, юни 11, 2010

Липсвам ли си ?

Изгиризи си ноктите до кръв

Липсваш ли си?

Убий ноктите изяж си пръстите
Повърни си мислите

Липсвам ли си?

Обърни наобратно себе си
Изсипи черното
Настъпи в локвата
Настъпи време
Да си липсваш
Когато бягат всички
а ти не можеш да ги посочиш
не можеш
изяш си пръстите
изгризи си ноктите до кръв
ти
ли си ти ли лип свам?

понеделник, май 24, 2010

Такава е една никаква
Простряна на десет посоки
Безформена като мисъл
С напукани ръце
С напукани устни
С кожички около ноктите
Стърчащи навсякъде
Остри и режещи

Такава една никаква
Едра и малка и глупава
Подигравана
Подиграваща
некомфортна
Във себе си

Такава е никаква
Че чак се страхувам

петък, май 07, 2010

Над омачкaните
Ни дрехи
Обмисляш
Или аз го правя
Толкова объркано ми става
Понякога, когато се
Погледна
Омачкано навътре
Го приемаш много
Навътре взимаш нещата
Такава си си ти развратница
На думи
Разпиляваш ги по пода
После с часове ги търсим
Под леглата.
С едно движение
Развявам клоните
С едно движение на мислите
И две наопаки
Напред – назад –
Наляво – дясно –
Там – дан – тан
Танцуваме
Над купчината дрехи
Аз и ти ти аз и аз
Обмислям утре
Как ли ще изглеждаш
И колко пъти ще се разпиляваме
На пода и тавана и по килимите
И после много уморени ще
се търсиме на части
под леглата....

понеделник, април 12, 2010

Трансформации на пръстите
Един през друг
Унасяне
Мелодии
Трансформации
Пейзажи дърветата преливат
В електрични стълбове поемайки
По кабела достигам до главата си
И там са сгърчените пръсти
Едни през други
Промушили мислите
Дълбаейки
Потъвайки
Променяйки
МЕН през мен от мен до мен не мен не теб не друго
Не и ние

неделя, март 21, 2010

Както седя на памученото одеало и
се вслушвам в шумовете
долитащи от тук и от там
и си мисля

като че ли целият свят
се топи и се мъчи да
избяга през улука отсреща.

Светът се размива
очертанията му се разливат
все едно че съм ги замазала
с палеца си
„Имаш малко небе по ръката”
- ти казва някой, и те поглежда укорително
а ти поглеждаш петното замислено и
си го скриваш в джоба
за да си го имаш във случай
че всичкото то изтече през улука остреща.

Тогава ще го поставиш на мястото му
и хората ще те потитат
„От къде го извади това небе”
А ти ще кажеш – кътах си го за такива моменти
и тогава всички ще си помислят
„Каква скъперница”
а ти ще си помислиш, че си щастлива
и ще имаш светлoсиньо небе, което
да гледаш
докато целият свят се опитва да избяга
през улука отсреща.

седя си на памученото одеало
а вятърът се разхожда между
настръхналите сгради
готови да го клъвнат.
странни са тия сгради изглеждащи
винаги неспокойно накацали
сякаш искат да излетят
всеки момент
но всеки момент не го и правят.

Знаеш ли, че някои пеят?
Със стъклените си звънчета
това са едни особени сгради
доста грозни в повечето случаи
Е точно те най – обичат да пеят
А аз обичам да ги слушам
Докато вятърът облизва стъклата
По обед...
Само по обед
Когато въздухът е топъл
И всеки бърза да избяга всеки момент
но всеки момент не го и прави.

Когато целият свят се опитва да изтече през улука...
Точно в тези моменти...

петък, януари 22, 2010

Аз съм болница

с раздрани стени

с червени пулсации

лекувам себе си

понякога и други

попаднали по необмислена случайност

красиви

гръдноболни

хора.

От тук нататък съм единствена.

Пациентите чертаят

по стените

в контурите им има истина

и разкривени спомени

На скришно

ликувам тихо само в себе си.

лекуваме

(Дълбали с кокалести пръсти)

Красиви

Гръдноболни

хора.

Разкъсай стената ми,

За да избягам

От

Себе си!