понеделник, януари 19, 2009

знаеш ли колко ме е страх да остана
със себе си понякога. толкова че се вкопчвам
в безсмислените ни бръщолевения
и ги разтягам до безкрайност
докато се опънат до онази точка на
откровена гротеска.
знаеш ли, че понякога
е толкова тихо в главата
че чувам стърженето на собествения
си поглед върху книгата
неумението ми да търся смисли ...
"всеки умира, когато трябва
в най - неподходящо време"
чувам ги ... не ги чувам
знам какво ще си кажат
в миг на успокоение малките ми
приятели
ще пофилософствуват
ще премислят
и ще се вкопчат за краката си
като най - сигурното средство
за тяхната саможивост.
ако с пети допираш тавана
това значи ли че няма накъде да
извървиш пътя наобратно???
и аз ще умра...
затова ме е страх да се върна на себе си
за да не открия истината
че костите, които ме подпират
ще се превърнат в сигурно доказателство
за наличието ми под земята...
някой ден...
някой ден...