вторник, декември 09, 2008

Когато човек е влюбен, забравя всички ония самотни останали, които са му помагали да преживее собствената си отхвърленост. Останалият чака всеки да премине през щастието си, понасяйки тъгата на своето призвание...

It can't rain all the time...

неделя, ноември 30, 2008

страх да излазя навън
и да се промъкнa през себе си
страх да напълнq дробовете с
топъл/хладен/леден въздух
страх да се изсипq наобратно на
улицата сред хората наобратно
като черна малка ненужна торбичка да се
помятаm из хорските пътища
и да пристанa някъде
на неудобно проветриво.
удобство в колебанията
удобство в илюзиите
удобни кресла
с удобни хора
едноетажни къщи
с комини...
удобство от монотонното
ежедневие на
дресиран куфар
забравен на тавана
наплъстен със прах и
спомен за пътуване...

петък, ноември 28, 2008

дланта ми лежи простряна на балкона
чака някого да му помаха
аз я чакам да изсъхне
за да мога да я поставя в музея
сред ненужните си рекливи
самата аз реликва
се простирам според мислите си
обземам цялата стая
промушвам се под леглата
и се свивам
там
където
зреят истинските ябълки
докато умрат
промушени
от дружелюбен червей
прозрял какво е мекост
и притихналост.
ръката ми простреляна
жестикулира на балкона

понеделник, ноември 24, 2008

АЗ не искам
докосване
близост
прегръдка
може би шепа спомени
и позната мелодия
разливаща се по тавана
отдолунагоре
отдяснонагоре
кръговобезумно.
може би...
може би
коса разпиляна
страхливо
подарена тетрадка
с грижливо изписани букви
пред някоя
бдителна лампа
забравени
нарочно думи(ожулени в асфалта)...
може ли?
може би
аз не искам :

прегръдка
близост
докосване
...

вторник, ноември 18, 2008

в оня мъчителен ден
когато
утрото ще е пепелявовечерно
когато
ще остана сама
кога - ка- ка - то
око загубило пейзажа си
след сън.
и в пустата озъбената стая
там където се препъвах
във килима
сред фотогенични полилеи
няма да оставя
друго освен себе си
пред прага
със бележка бяла
между сгърчените пръсти
после там...
под нищото ще пише

((post scriptum по страните
(и от двете) :
Да спра си мислите забравих
тръгвам си, не ми пишете...))

събота, ноември 08, 2008

Tази вечер се превърнах в Никой
а Никой по Презумцията
никои не го търси:
Стои си в ъгъла покорно
и мърмори си
свещени тайни,
които само Никоите знаят
А невестулките пълзят из своите глави,
не се промъкват даже тайно...
не желаят да общуват с Никои
защото страх ги е
да не изгубят себелюбието си
и да се обгрижват
мъничко по - малко.

събота, ноември 01, 2008

USER MANUAL

Преди да излезеш навън поеми достъчно голяма доза въздух, премисли маршрутите и потегляй без много да му мислиш. На непослушните не се полага да излизат. Когато си проправиш път между хилядите рошави глави на улицата, уцели най-пряката в дясно, хвани се за единия и край и погледни през шахтата къде отиваш. Любопитните не се наказват с бягство. Спусни таз стълба към небето, хвани най – къдравия облак и погледни през него като слънцето. Сега надолу не се диша от минути и от граждани...

понеделник, октомври 20, 2008

бягаше много напред
не бе взела нищо със себе си
нищо нямаше да трябва
освен онзи танц
до разраняване
стъпалата ти кървяха ли тогава?
бягаще
вятърът я поглъщаше
и все по - дълбоко
трябваше да диша
за да прокара път между
гъстата мъгла
която обгръщаше дрехите
не и трябваха
искаше студ
и нещо меко
нечия ръка
да притисне до вътрешността
и бягаше все така бягаше
а понякога танцуваше
безсмислено
се въртеше в безизходния си кадрил
и търсеше с очи
дърветата топло
бузите са порозовели няма вятър
всичко ще си замине някога
един ден
всичко ще остане на пътя
със следите от разранените стъпала
и онзи плаж на който никога не стъпи
стъпеше ли ще потъне
и нямаше да е същотото
а трябваше да бяга ....

неделя, октомври 19, 2008

терапевтично ми действат тези погледи
карат да се чувстваш наполовина глупав
и малко - безучастен към лепкавото
в главата ти
и когато изчтече през пръстите момента
остана празна шепата ми
пръстите се сгърчиха
и не успяха да съберат
изпадалите на земята
хартиени корабчета
заплуваха по килима
и се удавиха
преди да ги излъжа
колко
няма да ми липсват.
вятърът зъзне затворен
между ребрата ми
и вие оплетен в
тях...
премигват всичките очи
постоянно наблюдават
от тетрадките.
посинява ръката ми докато ги
рисувам
толкова много лица
липсват
за да попълня........

вторник, октомври 14, 2008

виждал ли си планината цялата премръзнала от студ
и есенните круши навели глави
как мъглата свети над града а ти се иска да я
навиеш на показалеца си и да протегнеш езиче
за да опиташ тъжния и вкус
виждал ли си как всичко се
превива от умора -
- предава и умира -
защото
-така -
-така -трябва
под звуците на онова пияно
и хриповете на луната
стават туберколозни
(не мога да погледам озъбеното и лице )
и оранжевите лампи
оцветяват тялото ми
докато пуша живота си
и никотинови спомени се полепят под ноктите
..................
а луната захапва небето
силно и го стиска със зъби
и дере
силно дере
и пищи
и дере.................
виждал ли си как крушите блестят в
предсмъртния си полет
виждал ли си ?
ВИЖДАЛ ЛИ СИ ???

неделя, октомври 12, 2008

върна се от другото място
по - хубавото
и не беше наужким
сърдита на времето
че не вали непрестанно
и беше уж сърдита на хората
че валят непрестанно
и тя заваля
за да не остане
различна
и стана на локва
на деветата пресечка след нашия тротоар
веднъж ми позволи да си
измия краката в нея
и сподели, че миришат.

неделя, септември 28, 2008

Момиче спи в метална клетка над морето. Ръждата е оцветила стъпалата и в червено. Преплетени водорасли.

Пет лястовички са изпънали шийки от гнездото. Полукръг живот.

Вълните се разбиват на широко. Звуците пронизват съзнанието. Mалки дупчици през които да изтека.

петък, юни 27, 2008

тъжно е
и някога ще се случи
докато седя
сама
със някой
или със
себе си
отсреща
ще преминат
силуети :

и няма вече
аз
ти
ти
аз

аз
аз
ти
аз
когато
щото
как?
причини
отговори
мисли
октомври
3
т.н.
и всякакви такива
мъчнотии

(никого е в третото лице)

когато
ти и аз
се озверят

неделя, юни 22, 2008

Свинщина

половината от думите не са ми понятни
живея някъде на границата на абсурда
не обичам изреченията с препинателни
защото препъват мисълта ми.
понякога полагам точка за да си почина, понякога съм просто
неграмотна.
мисля си... така си мисля ... апотеоз на наивността
поеми с многоточия
глупости!!!
съм
или ???
несъзнателната инерция играе лоши шеги.
ПИСАТЕЛЧЕТАТА НЕ ПОЕМАТ ОТГОВОРНОСТ. ПРЕХВЪРЛЯТ Я!
ПОДАЙ ТОПКАТА НАТАТЪК. подай я и гледай как се гърчат
глупавите гримаси
наивните напъни на безнадеждността
кажи им че си великото
превъплащение на ерудицията, че пиеш чай следобед, носиш си
дипломата в задния джоб на панталона, да ти е близо до задника!!!!!!
провери си името под текста!!!
правилни ли са ти буквите???
къде
си мисля... трябваше да излезе нещо
като трактат за глупостта
а то какво излезе
нямам да го поправям щото ме мързи
като всички в тоя пансион
за малолетни умове...
малоимотните
ощетените!!!
блажени да
са
ТЪПАЦИТЕ
ОГРАНИЧЕНИТЕ
УНИЖАВАЩИТЕ
МНИТЕЛНИТЕ
МРАЗЕЩИТЕ
МОЛЕЩИТЕ
ЛАЗЕЩИТЕ
ГРАЧЕЩИТЕ

ЗАЩОТО ЦЯЛО Е ТЯЛОТО БОЖИЕ И МОГАТ ДА СИ ГО КЪСАТ КОЛКОТО ИСКАТ...
Когато прокара дланта през прозореца
и вятъра сплете незнайни шевици
през пръстите малки и леко отворени
рисуваше в мекото облачни знаци...

сряда, юни 18, 2008

онова малко пиано
не излиза от черния ъгъл в окото ми.
дълбае
надолу
през девет
планини в десета
рисува прогресии
и регресии.
онова тъжно пиано
знае само
Сонатата
и до безкрайност
погребва
звуците си
в мене.
онова смешно пиано
хрипти
в крайчеца на окото ми
и все
онова черно пиано
все ще е там

понеделник, юни 09, 2008

From on high

Когато поседя малко на балкона, не усети нищо между голите пръсти на краката си. Вятър, въздух, студ. Нищо.

Такова безучастно време никога не бе се случвало.
Дърветата бяха застинали и просто си
стояха вертикално. Нито шумолене, нито зеленеене. Трудно беше да се каже, че имаха цвят.


Когато поседя малко на балкона и омръзна и се свлече към земята.
Притеглянето бе
бавно и протяжно като целия следобед.
Дори сянката и беше застанала като локва и отказваше да мърда.
Иля я побутна с крак, но след като сянката дори не се опита да отвърне
на нахалството,се отказа, въздъхна обезнадеждено и продължи спускането си надолу.

"В трудноопределими следобеди като този ми е невъзможно да живея. " -помисли си момичето, докато отупваше не-напрашената си рокля - съвсем по навик - опита се да бъде енергична, но някакво вътрешно чувство и подсказваше, че няма за къде да бърза и тя му се подчини. - "Няма смисъл."

В същото време в крайчеца на ума и нещо щракаше и човъркаше вътрешната част на черепа.

Чу се изхрущяване, сякаш някой стъпи върху яйчена черупка; после мляскане и две огромни
устни се изнизаха през новоотворила се дупка точно над тила на Иля.
Рефлексите на момичето бяха
отегчени, затова единственото, което успя да изпусне като реакция беше едно вяло "Ох" и
леко почесване по върха на темето.


Междувременно устните примляскаха и проговориха (дори за тяхно най - голямо учудване) с приятен
женски глас, с два пъти по - приятна интонация и с трижди по - приятно, изключително сладко рррр - кане:

- Добррро утррро, добъррр вечеррр.
Ние сме пррратени свише!

Иля подочу нещо, но бе твърде заета да разглежда големия пръст на десния си крак, който
беше се така подул, че не приличаше вече на нищо ней познато, та трябваше наново да се запознава
с него.


-Добррро утррро, добъррр вечеррр. - каза втори път гласът свише, който не прозвуча чак дотам приятно както първия.


В този момент Иля се досети, че трябваше още вчера да се досети за нещо което е трябвало
да се подсети оня ден, и се залови да разнищва тая работа.


Така продължи няколко дена.


- Добъррр вечеррр, добррро утррро! Тук съм, за да разкрия смисъла на съществуването ви - потрети гласа свише, изгубил съвсем вече такт, приятния си женски тембър и двойно по - приятната си интонация.
Трижди по - приятното ррр-кане се беше превърнало в нещо като стържене - по - скоро дразнеше слуха и не бе съвсем така трижди по - приятно.


- Наистина няма смисъл - каза в заключение гласът свише и всичко и се прибра както си се появи.


- Нима няма? - излязла внезапно от унеса си изкрещя Иля.

В същото време (като дар свише) някаква муха се вмъкна в дясното ухо и успя да обърка мислите на момичето до такава необратимост, че то мигновено забрави причината за внезапоното сепване и се завърна към обичайното си нищоправене.

събота, юни 07, 2008

неделя, юни 01, 2008

Една ТЪПА POP песничка
(за разтуха)

имам си музика
имам си музика
във виртуалния ми
свят е всичко подредено
цветово и емоционално
всички се обичаме виртуално
обличаме виртуално
със единици и нули
разкривявам си скобите
в усмивка
...
всичко ми е в тон
всичко ти е в тон
всичко е в тон
аз съм във тон
и те са ми в тон
и сме или тъжни
или весели
във виртуалния
свят няма нюанси
всички сме в тон
1010101010
със себе си
а навън?
а вънка е смрад...

Ctrl+Alt+Del

вторник, май 20, 2008

бели буболечки
са нажежените камъчета
под пръстите и.
мънички
бодливи
болнави
закърпвани
за кой ли път
със йод и
целувка.
нажежени
камъчетата
галят
пръстчетата
барабанят
в цимента
като че артритни
са ръцете
по лицето...

понеделник, май 12, 2008

паднах
наобратно
преброих
си мислите,
но не отрких
закономерност.
намазах със мед
клепачите
за да не се отварят
в неподходящо време
.
и все пак

ръката във ръката ми
ръката ти в ръката ми
беше
безобразно
тъжна.
дали не беше моята?


толкова е празно
че
вече
не усещам
себе си.

през деня покълва
през нощта кълве...

ръката ти в ръката ми
в ръката ти в ръката ми...
и така до кръговратност
е наопаки.

сряда, май 07, 2008

едно хартиено самолетче
направи осмица във въздуха
избяга през прозореца
през пръстите преди това
на малкото дете
и реши, че достига небето.
небето надолу
небето отдолу
храс
цимент
раирана подметка
с номер и цена
цена си има всичко
даже и летенето
преди да чуем думите
през пръстите политат нови самолети
и всички са с
предназначение.
хайде
пътниците да се качват
към измисления китай
към измислените локви
и раирани подметки.
пасажерите от долу!!!!

сряда, април 23, 2008

китарите
хълцат
а ми се иска
да кажа повече от това
когато
е така
хубаво
че излизам от себе си
за да погледам в чуждите квартири
но не откривам никого
и
се завръщам в мъничката стая...

сряда, април 09, 2008

по стените ми
по
напуканите ми стени
са накачени очи
тъмни
кафеви
непрозорци
не водят към никъде
и те самите не знаят
защо ги поставих
отдавна.
очи с махала
очи с дълги резки
с кървави снопчета
очи уморени
самотни
предвестници
на
не
из
беж
ното
ноти
дам
тррррр
дам
махалата се удрят
понякога
само понякога
по стечение
на обстоятествата
и неизлечимост.
на кръгъл час
очите ми смигат
в 12
проплакватат.
/\
()
\/
в стаята
по
попуканите ми стени
капе полунощ.
никнат
гъби
като
малки
чинийки.

събират
тъгите на
тъмните
стражи.
12 удари
12 отново
/\
()
\/
дам
тррррр
дам
/\
()
\/
дам
тррррр
дам

вторник, април 01, 2008

сините слънца са
огромните
матови
полилеи на
кънтящи
вселени.
под стърчащите
им пъпове
се крият
невестулки -
малки
несъществуващи
понятия
предразположени
към конкретна самоанализа.
в деня, които няма да бъде днес
ще валят лъчи.
и локвите ще са
теменужени.
невестулките
ще намокрят мустачки,
в деня, който
няма да бъде утре
и ще цопат с лапички
в
деня, който не беше вчера.
под
-ма-
-то-
-ви-
-те-
-ни-
сърца

петък, март 14, 2008

ФЕВРУАРСКО

кал
локви
лепкавост
и изоставена земя.
скъсана
обувка
задържа
погледите
под езика
а
мръсно е ...
и
(вече)
ничие
ненужно тяло
натикано
в кутия
плава
във последната
си платноходка.
душата
(кадър,
неопределеност )
бди
над малката
черупка...
спи дете
спи
прекрасен сън
живот
предвечност
локви
кал
защо ги рисувате тия ангели
на тетрадки
от 40 листа.
с пожълтели
ъгли и
малко пространство
(къде ще положат крилете си?)

защо ги рисувате
черно бели
или посинели
от мастило
(крачката им
са запетайките
на
предното изречение.)
защо им бодете
очите с пергелите
и ги карате да
падат
(по последна мода)
оставете ги свети
във храма
в тетрадките,
там,
им е тясно

за какво
са ви тия ангели
нарисувани?
за декорация
на обърканото
съзнание
за себедоказване
или себеотричане?

и нека политнат
тетрадките
нека избягат
с пожълтелите си
крила
(макар и през прозореца
за
кратко)

тия никому
ненужни
ангели

понеделник, март 03, 2008

АВТОПОРТРЕТ

през стъклото
на бутилката
поглеждам
кръгчета
концентрични
виещи спиралите
си
въздушно
необмислено.
и косата ми
не е червена по
нечие желание
а по мое собствено
крещи
пак по мое собствено .
в десет
ще дойда
на себе си
ще мина през себе си
и ще изляза чиста
във всяко отношение.
що се отнася до
огледалото
мнението е
многозначително.
обичам
концентричните му кръгове
които се
стесняват
в най
разюзданата точка
на
крещащата
глава
наум
през
ум
не ми
минава

сряда, февруари 27, 2008

"тъга
забрана
самотност"

от трите думи
ще излезе хубава поема
три педи широка
и два пръста дълбока
дето можем да я заровим
и
след това
ще я изравяме
при всеки полъх
на раздялата.
(ще изровиме поемата
и ще се смеем над
посинелите и
ноздри)
за да стигна
до оправданието
"или ти или никога"
за да
остана
насаме
натам
нататък
тръгвам
с пръст
под ноктите
по лунна светлина
ще хвана пътя
към пустинята
и ще го дръпна
(като черга)
под краката ти
и няма
нишки
паяжини
жици
които да достигнат
толкова дълбоко
няма !

събота, февруари 23, 2008

затисни
каналите
за да потекат
капките навътре
не им позволявай
да излизат наяве
никога
повече
или
по - малко
и в двата случая -

Шепненето
задължително!

в коридора
не пускат
без
сърцеизтръгвачки,

но ми
казаха да дойда в петък

петък е
хубав
ден
да приключиш със всичко
да врътнеш ключа
да въздъхнеш
и да поровиш
възглавницата
за случайно
забравени
сънища.
(каналите
отвътре
провери
си!)
запуши ги
с мъничко памук
да не
текат
навън
събуй обувките си
и избягай
през прозореца
мравчиците ще
ти пазят вдъхновението.
и съвестта
ще
ти
запазят
защото в
коридора,
там,
не пускаха без
сърцеизтръгвачки

неделя, февруари 17, 2008

РЕКВИЕМ

ето я Герда...
гола
стърчи в ъгъла
и потраква със зъби.
Малката Герда
Русата Герда
горда и някак
по момчешки чувствителна.
взеха ли ти дрехите?
"да не мога да се скрия..."
откъснаха ли ти стъпалата?
"да не мога да избягам..."
забраниха ли ти спомените?
"да не мога да се върна..."
да да
Герда
в ъгъла
и очите и правят дупки в
тишината.
порцелановото и тяло
е надраскано, а
тъмнината бърза
да попълни
неравномерностите.
(взеха ли ти стъпалата?
"да не мога да избягам!")

очите
очите
забравиха!

Герда се
доближи до
прозореца.
"захар"
долепи се до
прозореца
"студено"
и
избяга
през
окото си.
дясното
синьото.

взеха ли ти спомените?
"да не мога да се върна..."

Ето я Герда
голата Герда
гордата Герда
някак по момчешки
наивна.

напред
слънцето
зеленото
слънце
безпристрастно
светлината бърза да избяга
от неравномерностите и.
кристалните
цветя
наблизо .
"колко са
прозрачноискренни..."
мълчат
наивноискренно....

а Герда?
ЕТО Я ГЕРДА!
горда,
безименно
горда
като ония герои
заровени под краката и .
очите я водят.
водят да види...

очите ти взеха ?
очите оставиха.

в предверието
на поляната
огледалната
пропаст
общува
с небето
и ето я Герда -
отсреща,
насред,
застанала
наопаки -
надраскан порцелан
пред синьо достолепие -
а счупеният нос
и напомня за
нейната самотност...

взеха ли ти дрехите?
"да не мога да се скрия..."
забраниха ли ти спомените?
"да не мога да се върна..."

защо са ти очите, Герда?

ЗА ДА НЕ ЗАБРАВЯМ!!!

четвъртък, януари 24, 2008

видях
деца
да си играят
на искрящата
площадка
и някак си слънчево
ми се видя
под пластовете
от бетон
те бяха там
(вечно бяха там)
и
се пръскаха
в
лъчите
се удряха
капките
и
разтапяха цветовете
около нас
децата
бяха толкова щастливи
щастливи
щастливи...
звуците
се удряха
в стените
звънтящи звуци
на надежда...
движение
вода
под стъпалата
и децата
и ние
всички
бяхме
там
дъхът ми...
страх ме е...
дъхът ти...
срам ме е...

петък, януари 18, 2008

когато
думите
искрят
във тъмното
е
безобразно
тихо
и няколко
измислени
етюда
се превъртат
бързо из главата ми
когато буквите
изграждат
смисъл
отреден за друг
разграждат
смисълът
граден от мен...
няма ли да
ме разкъсат
безпардонно?
ТИХО
Е
в главата!!!