вторник, май 29, 2007

Виждаш ли?-
попита ме дребосъчето
и се сви в
бодливото одеало.
-Ще успее ли
да се измъкне?

Една пепруда се
беше заплела в облак
и пърхаше трескаво 
с напрашените си крилца
като с всяко движение
разплиташе
нишки и те се
разстилаха
по залязващото
небе -
 памук
въху
кървяща рана.

-Със сигурност.
отвърнах аз.

Но нямаше
сигурност -
 един
гигантски
черен палец
вече
докосваше
 средата.
Крилцата спряха да пърхат
 изкривиха  се навътре.
Кървенето спря.

 - Добър вечер -
 казаха хората
на улицита
и свалиха шапки
за поздрав.

беше време за сън

петък, май 18, 2007

а снощи сънят беше хубав
ти имаше три лица
и така се запознавах на ново
с теб на всеки осем часа.
също така можех и да си избирам
аз каква да бъда .
помня че те търсих
и ти беше на върха
на конусовидното
скеле.
и трябваше да те спечеля -
като в приказките
ама на обратно.
и имаше едни прозорци
зад чиято
празнота се криех.
и имаше някакви страшни хора
дето не ми даваха да
говоря.
(само аз си зная
колко пусти бяха)
но те открих де.
стана като в приказките
само, че малко ме олигави
по дясната буза. съвсем мъничко
после го избърса с кърпичката,
която ветровете бяха
избродирали.
след това прелистихме набързо
приказката
и се понесохме
към изречението с
най - голямо многоточие
така решихме че ще бъде
най - безинтересно.
ти захапа
средната точка
аз хванах в шепа най - малката,
а последната избяга
подплашена
от грубите ни обноски
и ускори сутрешното ми
приземяване.
знам, че ще бъда
предъвкана и изплюта
в собствената си пустота
за поредна вечер
че прозорците ще
се разпръснат
след последният повей
на мисълта ми.
ще се сдъфча
ще се
разпукам
отвътре - навън
за да покажа
черната
гнилоч
наслоена
с времето
семената
с които
засаждам
пустото пространство
ме човъркат
с корените си.
самоунищожението
ме смила
като развален
стомах -
двойна доза
противоречия
за вечеря
и яхния
от
натрапчивост.
ей това е дума,
която разарява.

горчи ми
говори ми...
:(

понеделник, май 14, 2007

думите са чайки
които скоро
ще умрат задавени в
машинно масло

старият чайник
пак посркъцва
и се подхилква тихичко
от лавицата -
тераса
с южно изложение.
 слънцето
опипва грапавата стена
по обед
облизва
ласкаво
лакираната повърхност.
той прелива
въпреки че отдавна
нищо не бе съдържал.
... запява...
за ароматния билков
чай,
който го изпълваше преди
години.

по обед

за меките пръсти,
докосващи повърхността.

след
обед

за малките чашчици,
с които често флиртуваше.

сега

никой
не му обръща
внимание,
защото
всеки
знае,
че 
пеещи чайници
не съществуват.

това се случи веднъж по обед.
 
сега

е
дърто
прашно
туловище

петък, май 04, 2007

лек полъх
миризма на зюмбюли
на теменужки
и люляци
лилава
меланхолия
искам
да ме подхване
и затисне под
синьото було
да ме заведе
пред олтара
където
да се венчая
с простотата.
 един полъх
едно вдишване
и сладникавото
опиянение
изчезва
като повей
в косите.
остава
вонята
онази която ме
пресреща
в сънищата
потискаща
размазваща
неопределена
тежка
метафора (?)
оплита
се в съзнанието
заличава
малкото здрав
разум
който ми остана.
знам какво вещае тя
не искам да я усетя.
искам длан
не тя
няма да се спре
ще проникне през очите
друга длан
ще проникне през ушите
трета длан
няма толкова!
объркано
тягостно
състояние
безпомощно
задушаване
искам
люлякова градина
и да е
пролет
непрестанно