сряда, декември 19, 2007

Моля, върнете се за Коледа

на Линка,
"която се сърди и плаче" :)

със сестра
ми вече
не говорим
често.
сякаш не изживяхме заедно
половината от живота си.
сякаш не се наранявахме
толкова много,
а набързо гримирахме
синините си
накъсахме снимките
потренирахме усмивки
за да бъдем обични.

със
сестра ми
си
мълчим
дигитално.

какъв приом на цивилизацията!

аз
рядко
заговарям
сестра си
заговаряме се,
за да
разменим
фиктивна близост.

Тя,
сестра
ми
ще се върне за Коледа
с кафеви ботушки
ще ги остави до моите
и обувките ни
ще си кажат повече
отколкото
ние
двете
за няколко дена.

какъв парадокс във системата!

всичко
остава
фиктивно
във
времето -каквото - трябва - да - бъде
няколко погледа
няколко думи
празни чинии
и усмивките
също такива.
и после сестра ми ще си
замине,

аз след това

както
ще е
от сега
и
нататък.

но за
двамата
останали
фиктивното
не
е реалност.

вторник, декември 18, 2007

Шушулено

не че студът ме спира
да не се отричам от коленете си.
ще заема позата на
безтегловност
в оранжевият
свят.
където е топло
под трите
пласта
на фантазиите
си.
в
най - дълбокият
ще ме откриеш.
тракайки със зъби
чакайки
бели шушулени
сънища
ме пресрещат
в мокрите
отверстия
на градовете
по които стъпвам.
бели
и мило
нашепващи.
ако се науча да
ги контролирам,
помни!
оставам
в тях
завинаги
тогава
студът
ще ме
накара
да
се откажа
от коленете си

събота, декември 15, 2007

моливите
когато се счупят
тогава
ще спрем
да се молим!
усещам
графитена
липса.
ще махна
с ръка!

петък, декември 07, 2007

рам тирирам, рам тирирам
ще си тананикам
докато ме гледаш злобно
в мрака
рам тиририрам
тъмнината
е разстоянието
между
погледите ни.
блестят
бясно
бясно
ме търсят
очите
няма да ги погледна
мирзимата
на нафталин
страшно е
рам ти ри рам
(мама,
мама е някъде там )
страшно е
не ме докосвай
с малките си
сбръчкани
ръце...
ти отдавна
загуби
материята
след толкова сънища
не е ли достатъчно?
там там там
като малка
се криеше
под леглото ми
рам рам
не ме е страх
страх
не ме е
дам!
дали?
докато
нафталина
попива
в дрехите...
теб те няма...
рам ти ри рама...
теб те няма... няма ...

сряда, декември 05, 2007

без интонация по - добре се общува
без мимики
и всякакви издайнически щуротии
лицата ни да са бели платна
а покрай тях да кръжат думите
обезобразени и те
нищокрещящи
и хлипащи.

нали казахме без интонация?

лицето ми гладко като яйце
се белее
не се хили
всички се хващат за тази асоциация

няма нищо
какво да ти каже лицето ми
пръстите и те са
дървени колчета
потрепват
при вибрациите на шумовете
само шумове издаваме
без интонация
into nation
emotional creeps
или иначе казано
безмълвно
ще комуникираме
или ще убием комуникацията
към която се пресягаме
със сухите си ръце.
и никога не сме били
толкова предадени
от емоциите си
...досега...
когато ни лъжат
затова
без интонация
ще общуваме
безизразно
без
изразни
средства
ще търсим ...

...ефектът

ефектът

е двоен :

или няма да се открием

или няма да се открием ...

събота, ноември 24, 2007

добър вечер, Старшайн
пак идваш запъхтяна
като
от нечия изстрадала фантазия.

ще седнеш ли до мен
на излъскания камък?
Камакът е объл
обли са гърдите ти,
меки са ръцете ти,
а мислите ти се въртят в
една окръжност
чието предисловие
е станало порочно.
Старшайн е
глупаво име, нали го знаеш?
Но няма как да те наричам иначе
нали и двете сме глупачки
кацнали
на тази мъхеста скала
безпредметно
взирайки се
в кухите
си
очни
ширини.

ако босите ти крака
закървят,
Старшайн,
нека
дирята
да води
към себеотрицанието
ми .
скалата е грапава
от другата страна
как мислиш
ще ни издържи ли двете?
или е нужна жертва,
за да запзаим безумните сънища
поне еднично.

Двойно
е отрицанието
двойни са
отраженията във
водата.
и посоките
са двупосочни.

натам , накъдето сме поели
самотата продиктува
произшествия.

Двупосочно
ще загинем!

петък, ноември 23, 2007

в студената мекота на
прасковената мъгла
ми намигна уличната лампа.
къде отива я попитах...
тя ми каза към небето.

(ако тръгнем двете във
една
посока
дали
зa всички ни
ще
има
място?)

стълбите
си тичат
и те се
стичат към небето

цялата материя
се свива
в точката накрая.

кой ще изпревари
съществуващото?

две дървета си
мърмореха
"Да остискаме таз зима само
и ние,
братко,
ще потеглим"

Материално
ощетени...

(щом загубя се в мъглата,
моля ви, не ме търсете
аз за себе си ще съм си чужда
камоли за няколко очи?)
...

събота, ноември 17, 2007

над 200 излъскани страници
лъснаха 1000 глупости.
грачене
храчене
на природените деца
на смога.
на смуглата представа за
живот.
голямо
голямо нещо
е градът
с озъбените си блокове
лампата с червеното око
до блока в дървеница.
надървен град
с надървени илюзии
с разлигавена паст
лапа
лапа
хората лапа
дребните хорица
с дребнавите си проблеми
и древните илюзии за щастие.
ХАЙДЕ ДА ГО НАТРОШИМ
с мечтите си
да запълним
дупките в билетите си
с малко оптимизъм
да го лишим
от бездарното
му облекло
и върху електрическите му глобуси
да начертаем пътя към нашета нищета.
да се втурнем в потракващата му бездна
и да открием щастието, такова каквото си
го измислихме.
после ако оцелеем
ще се изплюем на
трамвайните релси
и ще хванем влака за село

понеделник, ноември 12, 2007

ГЪБА

Искам да зова се гъба.
Искам да живея в сос.
В мене искам да се спъват
и да властвам над поднос.

Из шубраци да гъбувам,
да ухая си на тор.
И за мене да тършуват
из зеления простор.

Искам да съм гъба китна,
с точки бели на гърба.
И дори ако ме ритнеш
да израстна пак в торта.

А когато в първа среща
ти целунеш моя ствол,
ще се хилна аз насреща.
После - болница и гол

ще те пратя метри долу.
Там, под меката трева.
После пак, нали съм гъба,
аз от теб ще израста.

събота, октомври 20, 2007

черно куче.
празно
празно
грозно
празно
ела

там пръстта е рохка
и в нея покълват
наново душите.
там дърветата са студени
и не казват повече отколкото трябва
да кажат...

черното куче се храни със спомени
желязно потраква
дъжда по покривите.
железният дъжд ще ни застигне всички
всякога
някога.
като кинжал
ще разпори
малкото
горещото
туптящото
а тя ще се вдъхновява
от самотата си.
ще вижда железните кинжали
как израстват от земята до небето
как
пронизват хората
ще гледа
и ще им се смее
зад стъкленото си
усмотрение.
ще се чувства горда
в самотата си.
и когато загуби и последната
доза реалност
ще побутне прозореца
за да усети
железния дъжд по страните си...
Две мънички обувки
малки и щастливи
в очакване пред входната врата.

дали ще се завърне малкото момиче?
Замина снощи то
на никого не каза
обувките му тесни бяха отеснели
и тръгна
боса по чакъла.

Те знаят - ще се върне
затова притихнали ще чакат.
Да чуят стъпките познати
и две познати стъпала
но вече
май че
загрубели ...

Ще се вмъкнат в тях
и ще си спомнят...

събота, септември 29, 2007

     Равносметка от лятото

I.
   
ето нещо безразлично
октривам
 преди
теб
стая
 таванът
почти докосва пода
изпотява се при мисълта за допира
(или за неговата
   невъзможност )
стените потичат
образувайки оранжеви
локви

около прозорците
са потъмнели кръгове
  безкрайни тъжни мисли
 като  траурни ленти
лястовиците
са закачени на
небето
и морето
е лепкаво
лепило ...
... лепна
и е жега...
 жегна ме предишното
  упорство
 и очакване
макар обречено....


II.

погледът
размива
границата
между морето и небето
за да се
превърне хоризонта
в
синя хаотична неопределеност.
Щом прострванствата прерастват
едно    в  друго
къде е мястото
 ни в тази  
лепкава безредица?
 НЕСТАБИЛИНТЕ КОНТУРИ
 очаквам скоро
всемогъщият
пръст на създателя
 да реши, че границите ми
не ми принадлежат
да  ме разпука като плод
и да се слея
   със синята
пихтия на пространството.
Ще боли ли?
...


 III.

Строя  тухла по тухла
като кирпичена къща
 ревниво пазя       
зданието  
заключвам спомени във него
За да е здраво
 ще зазидам
сянката ти
      и така ще съм
непоклатима.
И сякаш с векове
(така ще ти се струва)
ще дращиш вечер в  
крехките стени.
Луната ще се скрие
в облаците
от уплаха
и няма кой да ти
отвори.
 Защото обитателите
в къщи вече ще са мъртви....

неделя, юни 24, 2007

полунощниците са зелени птици,

появяват се, когато ги повикаш

ровят из засятото простраснтво

на натрапчиви идеи

късат с клюновете запетайки

после грачат полунощнотихо
 

събота, юни 23, 2007

време е за малко
вманиачаване.
откровено
взиране
в хиляди
микроби
пъплещи по
наелектризирания екран
завъртания,
изкълчвания на кадри
... спомени го наричахме...
някога...
там под голямата смокиня
мачкахме плодовете с крака
боси
краката ни бяха
и после оставяхме
следи по цимента...
горещ
като сиво...
като нещо сиво и горещо
трябва да съшествува ...
водата беше студена
и със сигурност не беше сива
беше прозрачна като съзнанията ни
оставящи стъпки в/у нагорещения цимент
циментени прегради
стени
глава
глава
стени
стенания
от удар
на глава в стената.
и смокините...
обли и горещи
май спомени им викахме
се търкулват
под голите ни стъпала
и изпукват преди да се превърнат
в картини по цимента...

четвъртък, юни 14, 2007

и виждам, когато се спуска
светулка към моето тяло.
тя иска през мен да говори
да хване на мисъл средата
на равни моменти да мига.

да иска със мен да говори.

и виждам се - аз съм светулка
и тичам към нечие тяло
но никой нехае за мене
и аз си оставам да мигам
на равни моменти нелепо.

светулка е глупава дума.
аз искам да съм еднодневка.


вторник, май 29, 2007

Виждаш ли?-
попита ме дребосъчето
и се сви в
бодливото одеало.
-Ще успее ли
да се измъкне?

Една пепруда се
беше заплела в облак
и пърхаше трескаво 
с напрашените си крилца
като с всяко движение
разплиташе
нишки и те се
разстилаха
по залязващото
небе -
 памук
въху
кървяща рана.

-Със сигурност.
отвърнах аз.

Но нямаше
сигурност -
 един
гигантски
черен палец
вече
докосваше
 средата.
Крилцата спряха да пърхат
 изкривиха  се навътре.
Кървенето спря.

 - Добър вечер -
 казаха хората
на улицита
и свалиха шапки
за поздрав.

беше време за сън

петък, май 18, 2007

а снощи сънят беше хубав
ти имаше три лица
и така се запознавах на ново
с теб на всеки осем часа.
също така можех и да си избирам
аз каква да бъда .
помня че те търсих
и ти беше на върха
на конусовидното
скеле.
и трябваше да те спечеля -
като в приказките
ама на обратно.
и имаше едни прозорци
зад чиято
празнота се криех.
и имаше някакви страшни хора
дето не ми даваха да
говоря.
(само аз си зная
колко пусти бяха)
но те открих де.
стана като в приказките
само, че малко ме олигави
по дясната буза. съвсем мъничко
после го избърса с кърпичката,
която ветровете бяха
избродирали.
след това прелистихме набързо
приказката
и се понесохме
към изречението с
най - голямо многоточие
така решихме че ще бъде
най - безинтересно.
ти захапа
средната точка
аз хванах в шепа най - малката,
а последната избяга
подплашена
от грубите ни обноски
и ускори сутрешното ми
приземяване.
знам, че ще бъда
предъвкана и изплюта
в собствената си пустота
за поредна вечер
че прозорците ще
се разпръснат
след последният повей
на мисълта ми.
ще се сдъфча
ще се
разпукам
отвътре - навън
за да покажа
черната
гнилоч
наслоена
с времето
семената
с които
засаждам
пустото пространство
ме човъркат
с корените си.
самоунищожението
ме смила
като развален
стомах -
двойна доза
противоречия
за вечеря
и яхния
от
натрапчивост.
ей това е дума,
която разарява.

горчи ми
говори ми...
:(

понеделник, май 14, 2007

думите са чайки
които скоро
ще умрат задавени в
машинно масло

старият чайник
пак посркъцва
и се подхилква тихичко
от лавицата -
тераса
с южно изложение.
 слънцето
опипва грапавата стена
по обед
облизва
ласкаво
лакираната повърхност.
той прелива
въпреки че отдавна
нищо не бе съдържал.
... запява...
за ароматния билков
чай,
който го изпълваше преди
години.

по обед

за меките пръсти,
докосващи повърхността.

след
обед

за малките чашчици,
с които често флиртуваше.

сега

никой
не му обръща
внимание,
защото
всеки
знае,
че 
пеещи чайници
не съществуват.

това се случи веднъж по обед.
 
сега

е
дърто
прашно
туловище

петък, май 04, 2007

лек полъх
миризма на зюмбюли
на теменужки
и люляци
лилава
меланхолия
искам
да ме подхване
и затисне под
синьото було
да ме заведе
пред олтара
където
да се венчая
с простотата.
 един полъх
едно вдишване
и сладникавото
опиянение
изчезва
като повей
в косите.
остава
вонята
онази която ме
пресреща
в сънищата
потискаща
размазваща
неопределена
тежка
метафора (?)
оплита
се в съзнанието
заличава
малкото здрав
разум
който ми остана.
знам какво вещае тя
не искам да я усетя.
искам длан
не тя
няма да се спре
ще проникне през очите
друга длан
ще проникне през ушите
трета длан
няма толкова!
объркано
тягостно
състояние
безпомощно
задушаване
искам
люлякова градина
и да е
пролет
непрестанно

неделя, април 29, 2007

Разстоянието след светофарната
раздяла се увеличава със свиването на мускулите.
Меките стъпки заглушават децата на безсмислието
и запълват самотното приближаване към дома.
Ежедневието изпълва разстоянието
между рамената ни.
Въпреки че бяха противоположни
те някога си пасваха.
Сега са леко изкълчени.
И думите са подвити в различни посоки.
Цинизмите утежняват несъответствието ни.

разлики

Посоките накъдето поехме преди година
се разплетоха
след поредната светофарна раздяла.

четвъртък, април 26, 2007

Птичките
и тази година
са напълнили гърлата си
със сочни тонове.
Ще заглушавам серенадите
във сънища.
накичените мисли
ми се кокорят
като мънички
женички.
играят
боси хоро
около
розовата издутина
в средата на главата ми.
Опитват се да ме
накарат да ги забележа.
Изпитвам крайно
неудобство
от това изпросено внимание.
Затова ще избягам
и ще посипя
с теменужен прашец
пътя към южното слънце.
За да могат
малкитe ми женички
да го открият.

неделя, април 15, 2007

Пейзажът

Понякога е по - лесно да се слееш с пейзажа отколкото с хората. Разливаш се в зелените издутини на планината и запълваш въздуха с търпение. Тогава вече погледите са безболезнени. На показ остава единствено повърхността .
Често усещаш хорските очи да пъплят по теб и това те гъделичка - планината е толкова всеобхватна, че едва ли впечатлението ти се приписва често.
Пролетта сочният въздух изпълва обраслото ти с тревички теме. Така се чувстваш прятно. Но зимата, когато оплешивееш и вятърът започне да бие шамари по голите ти скали, хората изсъскват: "Ей, че неприветлив пейзаж!" и спускат пердетата на своето възприятие, като оставят лъжливите кинескопи да им угодничат.

събота, април 14, 2007

някак си ободряващо,
но не като фрапе.
се влива сока на откровението
пред което се изправих
краката ми са
изтръпнали от толкова много
коленичене
пред
хора
идеали
глупави разсъждения
животински инстинкти
искам
да се разлее
по телесните ми магистрали
свелтлината
да разкъса клетките
да ги раздалечи
и отдолу да
прозира душата
ако я имам
ако я имаме
дано не е
изсъхнала
(изпружена под слънцето
на падението)
след голямата забрава
която ни наложи
времето.

четвъртък, април 12, 2007

един кинескоп ме е стиснал за гърлото
не мога да повърна думите.
той ще ме замести...

понеделник, април 09, 2007

Кученцето счупи си задните крачка,
сега за мен е то безинтересно.
Оставям му храна,
вода
и отивам да си търся ново куче.
Повтарям си "Ще оздравее" -
така забравям го по - бързо.


Когато падна на врата си
и ти така ще ме залъжеш...

... както аз направих с кучето.

събота, април 07, 2007

всъщност няма грешки
има погрешни възприятия.
и ако нищото не ти отвърне,
значи че не си го изискал подобаващо.
пределно ясно е че пределите изискват граници.

понеделник, април 02, 2007

Аз съм
родена наум
и изчезнала из архивите.
Когато проходих
мимоходом.
скришом от онази паплач
разсмях се за първи път.
много по - трудно
е
да се смееш,
истински
и
не наум

Старая се
да пазя
клоунската гримаса.
Прави и леко
подвити нагоре
устни.
Вманиачено взиране
гнусна пародия
Фокуси ...
фокусирам

петък, март 30, 2007

Nomenativnost.
объркано съдържание
от което не мога да избягам
през дупките на редовете.
номинирам се сама за
титлата магаре
и рева в
простора на
студеното безразличие.
мяркащите образи които
името изисква
не могат да съберат
съдържанието
на което съм се научила.
фикцията има пръст
в тая работа
само нейна е вината.
а асоциациите на
номинативността
която определя
битието ми
душат реалните
абстракции...
Но
ми
каза,
(веднъж)
че ще бъде различно.

четвъртък, март 29, 2007

Няколко звънки думи гравитиращи из родния ни език :

кукурузен
кукурузище
кукурузник
кукурузорезачка
кукурузороначка
куртулисвам

:)
бууууууху
бухал
мъдрост
казали са
някои
преди
времето да отсече
скуката като
свой приоритет.
бездействие
разливащо бездействие.
крайна точка на презряна цел.
предисловие на
баналността
се мъдри между
двата бряга на
нечие примирение.
открито
пространство
над разпорено небе
капки
градушка
душ
ка (би на?)
шка
шкафове
с зейнали
вратички
като
малки
носорогчета
чакащи жената да
принесе жертвата в устите им.
спасени от преживяна смелост
късно е.
ледени късчета
се мъдрят между
двете ми уши.
думите
не достигат закоравялото
съзнание.
римите са натъкмени
и готови за
патентоване
вдъхновението
напуска,
щом докосва
голата хартия.
дигитална реалност
изнасилва
музата.

ФОРМАТА ПОСТАВЯ ГРАНИЦИ.
ИЛИ??

...
..
.

вторник, март 27, 2007

яжте пейзажи
подхилквайте се самодоволно
и предъввквайте
красотата с покафенелите си зъби.
после извадете очите си
и поиграйте на билюрчета.
който остане последен
си присвоява цялото впечатление.
поглъщайте пейзажите с
чаша съжаление
и после ги редете
върху гланцираната картина.
асимилацията е по - вкусна сдъфкана.
Лапайте пейзажте през 100 инчовите
обективи.
Лапайте и си въобразявайте вкуса им.
Безсолни
безименни
безвкусни.
Ще си поискате ли парите обратно?

събота, март 10, 2007

В гората ухае самотно,
разстила се тъжна мъгла.
И пак се разхождам безпътна
в изгнилите черни листа.

И пак като сиви антени
дърветата слънце ловят
и с кухи, съсухрени вени
в пръстта си прокарват мек път.

В гората е тъжно и пролет,
когато цветята след дъжд
едва се показват с умора
и виждат света, че е същ.

И пак като тънки вдовици
дърветата слънце предат.
Ръцете им - клонести жици,
в небето опрели трептят.

В гората небето е синьо
над мрежа от мъртви игли
- потръпващи, стенещи жили.
В гората живот не гори.

Изпратих зимата със песен,
а пролетта ми пак е есен...

петък, март 02, 2007

РИТМОСЛОВНАПЛЕТЕНИЦА

"Пишете за мене!" - някой ми рече.
Не мога да пиша - от мен сте далече.
"Пишете, пишете - далечни сме двете
но туй чест не прави ви, глупаво дЕте.
Седнете,
вземете
молива начупен
и слагайте дупки
във листа отрупан,
че дупка е всяка презряна душа."
Не мога,
не искам
на мога така!
Листа тук трепери, не ще да поема:
не мога да пиша на сила поема!
Това а насилие.
Насила - е грях.
(Гласът тук отекна
през сълзи от смях.)
"Разбрах,
че вий гоните празни химери
и слава и злато
не ще ви намерят.
Тогава ще търся другий поет,
той да напише за мене куплет.
От думи, прекрасна,
кой ще спечели?
Щом на кантара
с честта си ги мери ?
Дете си -
не знаеш
какво идва в края."
Не зная,
не искам
да зная - нехая!
Сега ми върнете,
госпожице драга,
листа ми тъй бял -
тъй по ми приляга.
И хайде сполука
аз нищо не зная
Листа ми е чист,
за да мечтая!

петък, февруари 23, 2007

плаштам си наема
за да мога да остана
в обиталището още време.
плащам си
не е скъпо
точно колкото трябва
точно колкото
струва въздуха
и движението
нищо
ще кажат някои
и ще напуснат
фоаето
но според мен е всичко
движенето е
мярка
за рокля
черната рокля
с която ще отида на бала
скъсана в долния край
и леко подвита отвътре
за да не се влачи по
земята
ръбовете са навътре
за
да не се
срамувам
наема
наема струва колкото балната
ми рокля,
с която
ще отпразнувам последното
си пребиваване
преди да ми свърши
движението
възДУХА
и всичко останало
и да си замина....

вторник, февруари 20, 2007

СЪН

Един голям голям портокал
ми се хилеше
през полу-прозрачното перде на вчерашния ми сън.
Заканих се да го изям.
Люспа по люспа по люспа по люспа
той няма люспи
кора по кора
го оставих гол да се хили на масата пред мен.
Нагла работа са портокалите, особено когато зимата е топла.
Разполових го.
Започнах да смуча едно парченце.
Тогава усетох нещо черно да пулсира между устните ми.
Беше буболечка.
Портокалът раждаше.

петък, февруари 09, 2007

не мога да пиша в рими. Прозаично ми е . Прекалено прозаично. Понякога прозрачно. Късите думи ме разкъзват. А останаха само те. Емоции предадени от няколко букви. Не изкам да живея там където децата умират неродени. Не искам и мечтите на приятелите ми да умират с тях. Не искам страдание. Прекалено много е. Не понася. Не понасям. Искам да се понеса. Там където няма болка. На никого не е завещано вечното щастие. Трябва да се извоюва. Сънувам даже прекалено често. Непрозаично. Сънувам осезания. Паяжини от топлина. Обвита в пашкул. От топлината.
Липсва ми детството

събота, февруари 03, 2007

четвъртък, февруари 01, 2007

България

Бяло небе
над зелена река.
Пурпурночервено тяло
плава към забравата...
Родината е курва,
която обира парите
на етносите
и си купува
нови дрехи.
Патриотите
се редят на опашка
пред квартирата и.
След 15 години
минути
секунди ?
взимат което си искат
и я оставят да лежи
незадоволена
на
КРЕВАТА!
Бяляло тяло
плава към забравата...
позеленяло небе
над кървава река.
България??????????????????????????????

сряда, януари 31, 2007

Купих си око,
но нищо не спечелих от това,
защото бе чуждо
и сега виждам двойно по - размазано...

вторник, януари 30, 2007

Искам да напиша нещо за ТЕБ.
Не че си толкова специален.
Не че си толкова различен.
просто така
си те избивам от главата
откъртвам малко по малко
мечтите си
и ги оставям да си скучаят
на белия лист.
далече от мене
от мене
мен
искам да пиша отново за тебе
не че толкова много ми даде
и толкова много ми взе
не че не искам
искам
ТЕБЕ
сега ще съм като ония
ревли
влюбените
по сериалите
и розовите романи
дето толкова много ненавиждам
искам да пиша за ТЕБЕ
не че не си идеален
не че не си
ти СИ
и затова съм се вкопчила
за крачола ти
и те гледам с благоговение
следя всяко твое движение
искам да говоря като теб
искам
да мога
да бъдеш
щастлив
един ден
когато се свием
когато сме сиви
отвън
когато остане ни малко пред нас
искам да си говорим
като равни
искам да си ми като брат
искам баткото който никога не съм имала
искам
и повече
ще стане
извратено.
Затова по - добре да
пиша за тебе
така е по безопасно
буквите
се нареждат
а аз се изпразвам
от мисли
чъувствата няма как
да ги изкъртя.
искам да си щастлив
да намериш
красивото
Бог
каквото желаеш
но искам да съм с теб
един ден
след много много години
да хванем ръцете си
уморени от толкова много
живот
да хванем
старчески
ръце
да си кажем,
че се обичаме
и да
умрем заедно
напук на всички
тъпи поговорки.

понеделник, януари 29, 2007

Когато ми е
САМОТНО
пристигат свирачите на туба...
с дългите си
бради
и
пръсти.
с широките
си гръдни
кошове.
Разливат
ниски
тонове.
Нашепват...

днес
тъй както си вървах
по улицата
и отидох във мислите си.
напред напред
във бъдещето
чак до мига на смъртта ми
насилствена смърт
не от насилие -
нежелана.
След това
лепкаво тъмно
след това
вечна депресия
писъци
истерия
завинаги
без хапчета
които да
притъпят
без хора, които
да ме притъпят
дълго
пищящо
скърцащо острие
между
небцето и мозъка
крясъци
завинаги...
ад

... и после стигнах до банкомата.

вторник, януари 16, 2007




Ще се изразя правилно
ще кажа две три неразпознати думи
ще сложа многоточие
което
ще докара
до недоумение.
"Как хубаво са цъфнали куфарите
тази зима. Как благоуханно
ухае на вакса. "
Ще наваксам разстоянието между
мен
и мъдрите.
И когато дясната ми ръка посинее
(отдясно до кутрето )
от мастило ще се чувствам пренаситена.
***
Зад изпредено стъкло
от стъкмени думи
ще ме гледат другите.
Движението на безмълвната ми уста


понеделник, януари 15, 2007



УЛИЧНИЦА


Новороденото роди се мъртво.
Наново родено
неродено
изкряка.
А трябваше да чурулика.
Изпя последната си песен
за начало
цяло
тяло
2 ръце
2 крака
прорастнали
свързваха небето и земята.
по тялото си
изкачи се нагоре
нагоре
и там
не откри нищо
защото беше
мъртвородено.

Изхвърлиха го на бунището при другите мъртви.
мина време и то бе все така мъртво. чакаше дъхът
да
се
влее
в дробовете.
Тъмнината го угнетяваше.
с двете
си
ненормално
големи
очи
поглъщаше картините
които
се сменяха
пред тях с безумна скорост.
....
...
..
.
Чуваше чуруликането
тихото чуруликане
на новите
новородени.
Завидя.
Очите
големите очи
с които
свързваше
започнаха
алчно
жадно
гладно
да сучат
живота
изпречил се на пътя им.
Смучеха
поглъщаха
смучеха поглъщаха
картините.
Сменящи се
с безумна скорост
пред тях.
От толкова много
изпита материя
клепачите
все
по -
трудно
успяваха
да се задържат
отворени.
Очите ставаха
все по - големи.
Обкръжението го деформираше.
Черепът му се издължи и заприлича на круша.
Пръстите на краката се вкопчиха здраво за земята.
Не искаше да полети!
Превърна се в лампа.
Улична лампа.
Улична
уличница.

Пред нея влюбените всяка вечер чуруликаха.
И беше светлина.
Мъртвородена...


сряда, януари 03, 2007

Лица,
толкоз много лица -
кафеви, оранжеви, сиви
ме гледат.
Не искам при тях да отида!
Не сривай
последната мисъл,
която
приготвих
да кажа....
на тебе -
едно от лицата.

Лица, толкоз много лица:
напукани, грозни, лениви
в мен вперили погледи мазни.
Не искам при тях да отидем !

(Ти помниш ли зимата
мокрото време
и локвите кални
как газихме с тебе?
И там под чадъра
с целувка една
оцветявахме
своите грозни лица.)

Лица,
толкоз много лица -
Кафеви, оранжеви, сини
се смеят;
не смея при тях да отида!
Пази ме!
Не сривай
последната мисъл, която
приготвих да кажа на тебе -
едно от лицата.

...
умирам